България живее с прастар и дълбоко вкоренен проблем: собствената ѝ идентичност е изградена не толкова върху осмисляне на това какво е, а върху настойчиво бягство от това, което се страхува да не се окаже. Още от края на 18 век националното въображение се развива като проект за дистанциране – от Ориента, от империята, от „изостаналото“, от всичко, което се възприема като препятствие пред мечтаното приобщаване към модерния Запад.